Как дигиталната среда и изкуственият интелект променят начина, по който мислим, учим и изграждаме чувство за себе си

Ако ви попитам какво сте видели за последно на телефона си, вероятно ще си спомните поне горе-долу. Ако ви попитам какво сте видели през последните 20 минути, задачата вече ще бъде по-трудна. Сигурен съм, че сте видели много. Съобщение. Видеоклип. Новина. Реклама. Снимка на някой, когото познавате. Снимка на някой, когото не познавате, но някак си знаете къде е бил на почивка. После още едно видео. И още едно.

Дигиталната среда ни предоставя изключителен достъп до информация, хора и възможности. Но тя също така поставя пред мозъка сравнително нов проблем: никога досега толкова много съдържание не се е конкурирало толкова упорито за нашето внимание. А с възхода на изкуствения интелект въпросът вече не е само ‘На какво обръщам внимание?’. Появява се втори: Кои задачи все още пазя за себе си?

Вниманието не е неограничен ресурс
Нашият мозък постоянно получава информация както от външната, така и от вътрешната среда. Звуци, образи, миризми, докосване, телесни усещания, мисли и емоции. Съзнателното осъзнаване обаче може да работи само с малка част от всичко това. Вниманието е процес на подбор. То определя коя информация достига до по-дълбока обработка и коя остава на заден план. И тук има нещо важно. Съзнателната обработка е скъпа. Тя изисква усилия, време и енергия. Когато вършим сложни задачи, обикновено не изпълняваме няколко от тях едновременно напълно. По-често превключваме между тях. Понякога толкова бързо, че се усеща като многозадачност. Но всяко превключване си има цена.

Автоматичните процеси са различни. Те са бързи и икономични и няколко могат да протичат паралелно. Поради тях ние не обмисляме всяка отделна стъпка, докато ходим, или не започваме отначало всеки път, когато отключваме входната врата. Мозъкът харесва автоматизацията, просто защото мозъчната дейност е скъпа.

Проблемът започва, когато процесите, за които бихме предпочели да вземаме съзнателни решения, постепенно стават автоматични. Посягаме към телефона, без да го правим. Отваряме приложение, без да знаем защо. Петнадесет минути по-късно все още сме там, но ни е трудно да кажем точно какво сме спечелили от това.

Социалните медии не чакат нашето внимание. 

Вниманието ни е особено лесно да се насочи към нещо ново, интензивно, изненадващо или потенциално опасно. Това е полезна система. Ако нещо внезапно се промени в средата, е добре мозъкът да го забележи. Същият механизъм обаче реагира и на бърза визуална промяна, категорично заглавие, конфликт, известие или видеоклип, който започва, преди да сме решили дали искаме да го гледаме. Платформите на социалните медии са изключително добри в предоставянето на поток от сигнали, които мозъкът регистрира като важни. Новост. Емоция. Социално сравнение. Възможна заплаха. Награда. И отново новост. Не всяко съдържание е необходимо да е интересно. Достатъчно е следващото да е интересно.

Така получаваме много стимулация, но сравнително малко информация остава в дългосрочната памет. Умората е реална, дори когато уж ‘просто си почивахме’ с телефоните си.

Има и нещо друго. Съдържанието става все по-кратко, но това не означава непременно, че изисква по-малко ресурси. Точно обратното. Постоянната промяна принуждава мозъка многократно да се адаптира към нов контекст. Лице. Тема. Звук. Съобщение. Емоция. Почивката не винаги е почивка, просто защото не прилича на работа.

Тогава пристигна изкуственият интелект

Ако социалните медии казват ‘Дай ми вниманието си’, големите езикови модели могат много лесно да се превърнат в нещо друго: ‘Дай ми задачите си’.’

Това не е непременно нещо лошо. Изкуственият интелект може да ни спести огромно количество ненужни усилия. Търсене на правилния формат. Механичен превод. Организиране на информация. Започване на рутинна задача от празна страница. Прекарване на време в дейност, от която не научаваме нищо и където човешкото участие добавя малка реална стойност. Но има разлика между ненужни усилия и усилия за развитие.

Усилието за развитие е това, което е необходимо, за да се разбере нов принцип. Да се формулира аргумент. Да се сравнят алтернативи, използвайки собствени критерии. Да се провери дали нещо е вярно. Да се избере позиция. Да се създаде нещо, което носи нашия опит, преценка и гледна точка. Мозъкът естествено търси по-бърз и по-икономичен начин за решаване на проблем. Но ученето не се случва при пълна липса на усилия. То се нуждае от умерена трудност, обратна връзка и усещане за напредък.

Следователно въпросът не е дали използваме изкуствен интелект. Въпросът е за какво го използваме и на кой етап го въвеждаме.

Има две малки уточнения. Въпреки че нито едното не е чак толкова малко.

Първо, езиковият модел започва с нашето подканване. С начина, по който сме формулирали проблема. С информацията, която сме избрали да включим. С перспективата, която вече сме установили.

Второ, ние също не сме неутрални по отношение на отговора.

Мозъкът по-лесно търси, приема и запомня информация, която отговаря на съществуващите ни очаквания. Аргументите, които ни потвърждават, звучат разумно. Тези, които ни противоречат, могат лесно да изглеждат слаби, крайни или лошо изразени. Това е пристрастие към потвърждението. То не е просто логическа грешка. Често ни помага да избегнем неприятен дисонанс и да запазим положителна представа за себе си. Сега добавете социална среда, съставена от хора с подобни позиции, алгоритъм, който се учи от предишното ни поведение, и инструмент с изкуствен интелект, на който задаваме въпроси от собствената си гледна точка.

Ето как се развива ехо камера.

Никой не е нужно да крие от нас другата гледна точка. Понякога е достатъчно да виждаме едно и също послание многократно. Колкото по-познато ни става, толкова по-лесно започваме да го възприемаме като истина. Това, което виждаме често, постепенно започва да ни казва кои сме. Дигиталната среда не влияе само на нашето внимание и мнения. Тя участва и в развитието на идентичността.

Какво виждам често? Какво започвам да приемам за нормално? С кого се сравнявам? Как се оценявам? Какво показвам в замяна?

Това е цикъл, а не еднопосочен процес.

Онлайн средата създава неписани норми за външен вид, успех, взаимоотношения, родителство, продуктивност, почивка и дори психично здраве. Ние не просто ги спазваме. Започваме да се позиционираме спрямо тях. След това избираме какво да покажем. Това, което показваме, получава реакция. По този начин някои части от нас започват да заемат все повече място, докато други постепенно остават извън рамката.

Хората винаги са използвали символи, за да съобщават принадлежност и идентичност. Някога това може да е бил предмет, свързан с ролята на ловец. Днес това може да е определена марка вода, дреха, книга, спортен часовник или внимателно подредено бюро. Символите сами по себе си не са проблем. Проблемът възниква, когато реквизитът замести преживяването.

Можем да си купим всичко, което изглежда като грижа за себе си, без всъщност да се грижим за тялото или ума си. Можем да публикуваме идеи, които звучат като наши собствени, без да сме обмислили нещата зад тях. Можем да изградим убедителна история за себе си, която не съответства на живота, който действително сме преживели.

И една част от нас знае това.

Несъответствието между идентичността, която представяме, и преживяването, което наистина имаме, създава напрежение. Понякога го наричаме тревожност. Понякога неудовлетвореност. Понякога просто чувстваме, че нещо не е наред, въпреки че отвън всичко изглежда точно както трябва.

Психичното здраве не може да се измерва само с времето, прекарано пред екрана

Би било лесно да завършим тази дискусия с препоръка да прекарваме по-малко време на телефоните си. Но ‘по-малко’ не отговаря на всички важни въпроси.

Какво правим онлайн? Кога? В какво състояние сме, преди да започнем? Как се чувстваме след това? Творим ли, учим ли се или говорим ли с някой близък? Или автоматично преглеждаме съдържание, което ни прави по-напрегнати, по-уморени и по-малко доволни от себе си?

Едните и същи два часа пред екран могат да имат съвсем различни ефекти.

Технологията не е по своята същност вредна за психичното ни здраве. Тя може да подпомогне ученето, взаимоотношенията, достъпа до помощ, креативността и чувството за общност. Тя е инструмент. И с всеки инструмент, начинът, целта и контекстът на неговото използване са от най-голямо значение.